Хижа "Триглав" - 23 – 24.10.2010 г.

Дата:  

23.10 – 24.10.2010 г.

Туристически маршрут :

Град Горна Оряховица– село Тъжа– хижа Триглав– масив Триглав– град Горна Оряховица

Ден първи 

/ събота /

За едно Тръгнахме от град Горна Оряховица в 7.20 ч. с два автомобила.

След по- малко от час и половина се наслаждавахме на родния Балкан, показал цялата си мощ пред нас. Радвахме се, че отново улучихме хубаво време, въпреки прогнозите. Дори по върховете нямаше сняг, така че се надявахме на късмета си, разходката ни да е с благословията на слънцето.

Пристигайки в село Тъжа, около десет часа, ни посрещна приятел, който ни беше уредил превоз до хижата. Оставихме автомобилите си в двора на къщата му и се натоварихме. Почти час ни отне пътуването, но ни спести доста дълго разстояние, което в противен случай трябваше да извървим пеша. Но планът, който узряваше в главите ни бе да качим масива Триглав, така че спестеното разстояние всъщност бе за нас спестено време.

Пристигайки на хижата се оказа, че все още голяма част от помещенията са в ремонт. Настаниха ни в две стаи с печки на дърва. Столовата е на другия край на поляната, далеч от спалните помещения. Там са и санитарните възли, което не беше твърде удобно. Въпреки това се прежалихме в името на туристическата идея.

Нямахме време да мислим дори,беше вече обедно време. Приготвихме се да покоряваме Триглав. Тръгнахме обаче с едно намерение, и си останахме само с него… Хижарят не беше минавал по маршрута, защото беше „нов” / което не го оправдава /.  Упътване получихме от шофьора, който ни докара до хижата, но явно и той беше толкова „добре запознат” с пътеките в района, че нито една не отговаряше на това, което ни обясни.

Тръгнахме по пътеката към Бабското пръскало. От там нагоре към върховете на масива пред нас се откриха толкова много пътеки, но нито една не беше направена от човешки крак. Горските животни ги бяха отъпкали като в някакъв лабиринт. Точно така и се чувствахме. Лутахме се ту по една, ту по друга пътека и все не намирахме вярната.

Накрая, когато усетихме, че времето напредва и здрача ще ни свари високо в планината, решихме да качим върха, до който бяхме най- близо и да си тръгнем, преди да е изгряла вечерницата, да наблюдава безславното ни завръщане, без да сме покорили  Голям Кадемлия. Бяхме на крачка от него и тъжно го гледахме през здрача, който усещахме, че ще настъпи, преди да сме се завърнали в хижата.

Тръгнахме си доста изморени, все още търсейки маркировката, поне на връщане да се върнем по нея. Всъщност открихме част от такава, поставена на камъни, които едва се виждат между тревата и след сто метра свършват въобще.

Стигнахме до склон, от който виждахме къде трябва да слезем, но пред нас зееше просто една пропаст. Оказа се, че трябва да минем по улей, доста стръмен и трънлив.  Това поне беше най- правилният ни избор, защото се оказа, че води точно  зад хижата. В 18.00 ч. влязохме вътре и бяхме щастливи, че изпреварихме тъмнината и тя не ни завари в улея или в гората, през която преминахме.

Предстоеше ни вечеря в ремонтираната столова, но и нощувка в старите стаи, с печки на дърва, които сами си палехме и поддържахме. Добре, че поне дърва имаше в изобилие. А пълната луна огряваше стаите ни и масива, които покори нас, вместо ние него…

  Ден втори

/ неделя /

Докато половината от групата си поспаха до късно, защото вече бяха посещавали Кадемлийското пръскало, останалите станаха рано, за да отидат и да видят тази красота. Бяха невероятно впечатлени от гледката, което си личеше от усмихнатите им лица, когато се завърнаха в хижата. Там ги чакаше топъл чай и закуска. Беше задължителна, защото ни чакаше поне двучасово слизане по пътя към селото.

Двама от натоварените с тежки раници на гърба тръгнаха по пътя, но останалите решихме да се насладим все пак на Бабското пръскало, което предния ден успяхме да видим само отдалеч. И там ни очакваше още една изненада…

Стигайки до праскалото, минавайки дървения мост над каскадите на водопада, се натъкнахме на писмена заповед, поставена на дървена маса и по дърветата.

            Предупрежденията бяха ясни и категорични, че е забранено минаването по пътеката до село Тъжа от там, поради неуредени въпроси с общината, спореща с местното туристическо дружество, чии са правата над собствеността и туристическите пътеки. Нямахме никакъв избор, освен да се спуснем напряко по една пътека, за която ни казаха събратя- туристи, които случайно засякохме там и които се бяха качили по нея. 

            По пътеката имаше доста нападали листа, бяха мокри и хлъзгави. Изчаквахме и помагахме на най- възрастния член на групата, за да успеем да се върнем на време.

            Стигайки пътя, който се виеше като змия, не тръгнахме по него, а продължихме да се спускаме по стръмните преки пътечки из гората. Почти  два часа ни отне спускането, макар да ни уверяваха, че това е времето, за което човек може да се качи до хижата. Убедихме се лично в противното, след като слязохме в селото. Там си взехме автомобилите, паркирани в двора на човека, който ни закара до хижата предния ден. Двамата със съпругата си и приятелят ни, който беше уредил цялата ситуация, бяха така любезни, да ни изпратят.  Малко изморени и малко натъжени се прибрахме в Горна Оряховица.

          Може да разгледате снимките ни във Facebook - Хижа "Триглав"