Хижа Мазалат- местност "Пеещи скали"- 
връх Вълча глава - 29. 05 – 30. 05. 2010 г. 

 

Ден първи 

/ събота /

Отново тръгнахме разнородна група- от  три града.

            Въпреки метеорологичната прогноза за лошо време, не се поколебахме и за миг в решението си да тръгнем за хижа Мазалат. От сборния пункт в гр. Горна Оряховица потеглихме с три автомобила. В 8.45 ч. пристигнахме в гр. Севлиево. Там вече ни чакаше четвъртият автомобил, а не след дълго към нас се присъединиха и приятелите ни от град Плевен, вече редовни членове и постоянни наши спътници в туристическите походи.

            След кратка почивка от петнадесет минути всички заедно се отправихме към село Лъгът. Оставихме автомобилите си на импровизиран паркинг в началото на пътеката към хижата. Изчакахме хижарите, които ни посрещнаха и любезно ни предоставиха услугата да натоварят големите ни раници в автомобила си, за да ги закарат до „Мазалат”.

            Оборудвани с малките раници и екипировката си, включително и тази за дъжд, ние тръгнахме в 10.30 ч. по туристическия маршрут.  Бяха ни предупредили, че ако тръгнем по така наречения „черен път”, по който се движат високо-проходимите автомобили, ходенето ще ни отнеме пет часа. Ето защо избрахме след около час да се отделим по кратката пътека през гората, за която твърдяха, че ще ни спести най- малко около час и половина.

            Унесени в сладки приказки, неусетно стигнахме до така наречената беседка. Всъщност представлява дървена маса и импровизирани пейки край бистро поточе с чиста изворна вода, която ни вля сили да продължим пътя си нагоре.

            Точно както ни казаха и хижарите, след около три часа и двадесет- тридесет минути пред нас се откри хижа Мазалат. Въпреки че бяхме готови всеки момент да разтворим дъждобраните си, поне на първите от групата не им се наложи, защото дъждът изчака да влезем в хижата и тогава започна да вали.

            Бяхме малко разочаровани, защото си мислехме, че по този начин ще завърши туристическото ни приключение. Настанихме се, доколкото успяхме, защото хижата в момента е в ремонт, при това препълнена от туристи. За нас бе останало единствено помещението, което не е довършено. Настаниха ни на дюшеци на земята. Първоначалния план бе в стая за шестнадесет човека да се настаним осемнадесет.

            Свикнали с неудобствата по хижите, се настанихме да си починем малко. В главите ни назря план, ако спре да вали, да тръгнем на разходка към местността „Пеещи скали”.

Дали защото си пролича, че някои не бяха прохождали маршрута или ги притесни, че ще тръгнем в дъжда, но в хижата ни гледаха с недоумение. Е, имаше кой да ни даде насоки. Упътиха ни накъде да вървим. И след като разбрахме кой от групата е „каръка” и го върнахме, за да спре да вали , облякохме дебелите якета и тръгнахме. Беше 15.15 ч. Дори се наложи да се разсъбличаме по пътя, защото времето се изя̀сни.

Не всички тръгнаха по маршрута, но може само да съжаляват за това. По някое време ни настигна нашия „карък” и времето се развали. Но пък без него нямаше да видим това, което погледите ни видяха. Задуха лек ветрец, облаците кръжаха над нас, но винаги се измъквахме по периферията. Стигайки до „Пеещите скали” / в 16.50 ч./, се опитахме да чуем песента им, но единственото, което чувахме от време на време, бяха нашите песни или по- скоро ехото от гласа на членове на екипа, които изпробваха издръжливостта на гласните си струни. / Може би затова ги наричат пеещи скали, защото който се качи на тях, пропява от радост, а може би и от студ /.  Ние „пеехме” от скалите, а ехото от масива Триглав ни приканваше: „Връщайте се, тъмен облак се задава от другата ми страна и идва към Вас!”. Бяхме решили да се връщаме. Дори половината от групичката ни тръгнаха в обратна посока, но заради това пусто любопитство човешко, което подлуди съзнанието на останалите четирима планинари, походът продължи по пътеката за хижа Тъжа. На върха на хълма, който се вижда от скалите имаше останал нестопен сняг. Целта ни не беше точно това място, но един от нас много му се радва, както и на поляната с безброй лилави минзухари, греещи около него.

Преценявайки обстановката и очевидно развалящото се време, решихме да се връщаме. Заваля ни дъжд, но докато извадим дъждобраните, отново се наложи да ги прибираме, тъй като и този път ни се размина „голямото къпане”.

Пътят назад ни беше ясен, но един от нас го глождеше мисълта, че там някъде пред нас се виждаше нещо като връх и ние няма да го качим. Всъщност го направихме. Не знаехме дори че е връх, докато не се качихме и не видяхме надписите. По- късно в хижата разбрахме, че в 18.05 ч. всъщност сме покорили връх „Вълча глава”.  Слизането от там може да се сравни с едно по- кратко слизане от връх Вихрен. Имаше доста стръмни участъци. Предвид преваляванията, мокрите участъци и свечеряването, се наложи да слизаме „на четири крака” .

Час и половина по- късно, след покоряването на върха, се прибрахме в хижата.

Оказа се, че и още няколко човека от нашата група са ходили да се поразходят до този връх.

В хижата ни чакаше топла баня, вкусна храна и времето до полунощ, предлагащо ни сладка раздумка и безкрайни танци.

В последния момент се бе отворила възможност за допълнителни место за спане, които се оказаха нарове в пристройка до хижата. Усетихме само твърдостта им. Нямахме време дори да си запалим печката, очите ни тежаха от умора.

Ден втори

/ неделя /

            Част от групата, сред които и професионален фотограф, станаха за се насладят на изгрева. Останалите слънцето ги погали по бузите докато спят. Станахме късно. Закусихме. Докато си приготвяме багажа, се оказа че сме на разнопосочно мнение относно пътя, по който да се върнем. 

            Тръгнахме отново на две групи. Първата тръгна по пътя. Мислеха, че по пътеката, по която дойдохме ще е кално и няма да може да се върви, но тези, които рискувахме да минем от там, се убедихме в противното. Оказа се, че не само не е кално, но и много по- добре се върви и по- рано се стига до изходната точка.  Четири човека имахме на разположение между половин и един час преднина, която използвахме, за да си починем, докато дойдат останалите. Тръгнахме си уморени, но и удовлетворени от постигнатия резултат, който в крайна сметка е около 35- 40 км. извървяни за два дни.

***